Филмът „А сега накъде“ на режисьора Рангел Вълчанов от 1988 година е създаден на прага на социалните промени, които довеждат до третата криза на идентичност в българското кино. Представени са характерите на двадесет и шест студенти, с техните премеждия и морални дилеми, които се явяват на приемен изпит за актьори пред невидима комисия. Проследяват се мотивите на всеки един от тях и на какво са готови, за да постигнат мечтата си. Самият Рангел Вълчанов казва, че във всички свои филми разказва за съдбата на обикновения човек и затова изправя героите си пред ситуации, в които от тях се изисква да проявят всичките си морални качества.
Този филм предлага многообразна палитра от характери, оцветени с различни нюанси, в различни социални и психологически багри. Зрителят, потопен в действието, безусловно става съпричастен със случващото се и си задава въпроса какво би направил, ако е изправен пред подобни ситуации.
Кандидат-актьорите са представени под номера, а не чрез имената им, с което са лишени от своята идентичност, за да не могат да бъдат различавани един от друг. От тук тръгва драмата на техния изпит, който е съдбовен за живота им. Ако се спрем на всеки един герой по отделно, ще открием множество характеристики, които го открояват от останалите.
Една малка част от героите Краси (Албена Ставрева), Малин (Николай Урумов), Димо (Петър Попйорданов), Стоян (Николай Ишков) са показани като амбициозни, но все още неопитни млади студенти, които преживяват възходи и падения, но въпреки всичко отстояват себе си.
Продължението на историята, останала с отворен край, Рангел Вълчанов прави двадесет години по-късно – филмът “А днес накъде”, в който самият той е участник. За подобаващото отпразнуване на годишнината от приемния изпит, Стоян (Николай Ишков) организира коктейл, на който питиетата преливат сладостта и горчивината от живота, в който има хумористични моменти и лека носталгия. Зрителят получава отговори на въпросите от първия филм – какво се е случило в крайна сметка с всеки един от героите и с какво изминалите двадесет години са ги променили, към добро или към зло.
Думите на режисьора за собствения му филм: “Ще се опитаме да дадем преценка за българина какъв е сега, какъв е бил преди, всъщност какъв е портретът на българина – измъчен, радостен, религиозен, безотговорен, отчаян, изнасилен, самоизнасилващ се или комбинация между руската тъга и европейската подреденост.“ Безспорно думите на Рангел Вълчанов за героите: “Какво е станало с техните надежди, с тялото и с духа им, айде на добър час!” оттекват в главите на зрителите и като глас зад кадър ги води към сюжетната развръзка, призовавайки ги да вярват, че всичко случило се е за добро.
Началната сцена ни връща към началото, преди двадесет години, към изпита, а втората част е ретроспективна, изпълнена с радост и тъга, но и с вяра за по-успешен живот. Голяма част от героите на юбилейното събиране пристигат от чужбина, защото са решили да потърсят спасение далече от родината си. Не всеки от тях е реализиран в областта на киното или театъра – от значение е не само хубавият повод за тяхната среща, но духовното им израстване и удовлетворение.
На финала на този увлекателен разказ се чува обобщаващият коментар на режисьора, който извежда в едно изречение своя основен мотив и да разгърне идеята си, отговаряйки на въпроса: “Кои сме ние? – жертви, герои, приятели, врагове…вече няма значение, ние сме спомени….Чакат ни нови двадесет години спомени, надежди, бъдещи спомени.” Усеща се носталгичният тон в гласа на Вълчанов, който обаче завършва с приповдигнат тон и призив: “Айде, горе главата! Чака ни голямо веселие!”. Няма зрител, който след финала на тези два негови филма да остане безразличен към вълненията му за бъдещото поколение и да не се е докоснал до душевността му. Появата на режисьора пред отворената врата, с поглед отправен към зрителя, е призив да вярваме, че по-добрият живот ще дойде, независимо от кризите, през които ще преминаваме и че надеждата ще бъде винаги с нас.
Сходствата, които открoявам между двата коментирани филма са преди всичко в структурата им, в който основна роля е отредена на разказвачите–хроникьори, показани в близък план, които представят историята. Основен похват за изграждането на сценариите е ретроспекцията, спомените пречупени през съвременността. Всеки един от героите на тези филми е охарактеризиран чрез неговата професия, а всички те имат общи амбиции и цели да извървят пътя към щастието.