„Градината с наровете“ – семейна история от Азербайджан
„Градината с наровете“ е филм за чувството за вина. Режисьорът Илгар Наджаф разглежда човешките взаимоотношения в едно патриархално семейство на фона на красивата им градина с нарове.
Филмът, на пръв поглед монотонен, впечатлява с интересна идея и теми, които вълнуват. За съжаление на моменти се губи баланса и това разконцентрира зрителя.
„Градината с наровете“ прави своята премиера на 1 юли 2017 на фестивала Карлови Вари в Чехия. Филмът е и азербайджанското предложение за чуждестранен филм на „Оскарите“, но не получава номинация. В България лентата имаше четири прожекции в рамките на фестивала „МЕНАР„.
Действието в „Градината с наровете“ се завърта около завръщането на Габил при своята съпруга, син и баща след като преди 12 години ги изоставя. Това прибиране предизвиква сътресения в живота и на трите поколения – дядо, майка, баща и внуче в градината с нарове, където живеят.
Вдъхновен от „Вишнева градина“ на Чехов, „Градината с наровете“ може да се приеме за своеобразен нов прочит, макар и различен.
Филмът на Наджаф започва и свършва с най-младия член на семейството, който има отслабено зрение и не вижда в цветове. Именно в сивата гама могат да бъдат определени емоциите, които „Градината с наровете“ носи – безнадеждност в контраст с красивите дървета с нарове.
От началото до самия край зрителят е затрупан с множество подсказки, че нещо лошо ще се случи – от близки планове на размазани нарове по стената, през сънища, до изгнили нарове в края на филма. Всичко това е прекалено и разрушава баланса на филма. Разбира се, това е субективна позиция, която всеки зрител може сам за себе си да приеме или отрече.
Преди 12 години Габил си тръгва от вкъщи, изоставяйки баща си и бременната си съпруга. Една дъждовна нощ „блудният син“ се завръща, разказвайки за своя просперитет в Русия и с решението да вземе съпругата и детето си със себе си там.
На емоционално ниво макар и класически, конфликтът въздейства. В процес на развитие на фабулата разбираме, че дядото е имал двама сина, единият от които – негов любимец, починал при катастрофа. Заминаването на другия син – Габил, е пряко свързано с тази трагедия, дали има вина за катастрофата, зрителят сам преценява.
Конфликтът син, изоставил баща си и баща, изоставил син и съпруга, е водещ. От там прозира и патриархатът, засилен от религията. Жената е домакиня и нищо повече. Вземането на решения е оставено единствено и само в ръцете на мъжете. Дори думата на 12-годишния син тежи повече.
Градината на дядото с наровете може да бъде разгледана като символ на рода, на патриархалното семейство. Габил извършва нещо нетипично, а с връщането си се превръща в „чуждия“. Оправдание няма, в един момент просто е избягал, без обяснения сякаш без угризения.
Актьорската игра в „Градината с наровете“ е на ниво. Диалозите между дядото и бащата са силни и убедителни, болката на възрастният мъж се усеща с всеки негов жест (трейлър).
Габил е антигероя, а финалът го потвърждава. Зрителят сам навързва събитията, а причината за неочакваното завръщане – се изяснява. Именно краят може да се определи като десерт, като неочаквания обрат. По-точно това е пред-края. За мен кулминацията беше най-впечатляващия момент, но той продължи твърде дълго, той като беше подробно обяснен. Последните десет минути са напълно излишни, развалящи баланса на филма и даващи разяснения, които зрителят вече е навързал в главата си.
Въпреки монотонността и клишетата на моменти, „Градината с наровете“ е увлекателна житейска история с интересен обрат, който остава в съзнанието.