От заглавието се подразбира, че тук става въпрос за личност, която е леко неизвестна за широката аудитория и може би за някои от вас. Няма проблем, това е разбираемо. За тези от вас, които не са, това е американски режисьор с афинитет към документалното кино, а филмите му (които са 3 на брой, за жалост) следват тази нотка до съвършенство.
Бенет Милър е от този тип режисьори, които остават в сянка. От тези, които не получават толкова кредит колкото един Кристофър Нолан и Мартин Скорсезе, но пък заслужава все колкото тях. Основен виновник за това е автобиографията му, само 3 пълнометражни ленти в кариерата му и един никому известен документален филм за Ню Йорк, но пък филмите му… Всеки от тези три е бъдещ шедьовър в документалното игрално кино.
Началото му идва с „Капоти“, който е неговият дебют в игралното кино през 2005 година. За ролята на известния адвокат от миналото, Труман Капоти, е избран Филип Сиймор-Хофман. Представянето на последния му носи толкова слава и награди, че засенчва каквато и да е работа по самия филм, който съдържа в себе си тази адвокатска студена нотка от 70-те години на миналия век. Филмът е успех, Сиймор-Хофман печели награда „Оскар“ и някъде там се прокрадва и работата на Бенет Милър, като създател на тази лента, но оставащ встрани.
Шест години след този триумф, той се заема с лента изоставена от самия Стивън Содербърг – „Кешбол“, с първоначален сценарий на носителя на „Оскар“ Стивън Зейлиън и пренаписан от друг такъв носител – Аарън Соркин. Брад Пит и Джона Хил са ядрото на тази документална лента, а Милър отново заснема филма с тази документална нотка, студена, безпристрастна, но толкова интригуваща. Милър надгражда вече постигнатото от него с „Капоте“ в „Кешбол“, придава нов слой на документалистиката в един филм, правейки я осъвременена и в същото време умело създаваща герои от истинския живот, увлекателни на екрана. Филмът има 6 номинации за „Оскар“, но въпреки страхотната игра и новаторска режисура, те не могат да се мерят с носталгията по нямото кино. 2011 година е годината на „Артистът“. Лентата грабва цели 5 Оскара в някои от най-големите категории.
Стигаме до върха, в кариерата на Милър с „Фокскечър“, излязъл 3 години след „Кешбол.“ Историята отново е по действителен случай, а Милър този път решава да покаже красотата на Америка през 70-те години в контраст със смразяващата смърт на американския борец Дейв Шулц, хладнокръвно убит от треньора си Джон Дю Понт. Милър превръща Стийв Карел (известен КОМЕДИЕН актьор по това време) и го превръща във вледеняващ социопат. Лентата отново натуралистично е документална, но по-студена и някак си по-бавна като действие, за да ни остави да се внедрим между връзката на героите в нея. Тук, режисьорът акцентира повече върху друга връзка на Дю Понт, тази с братът на Дейв – Марк и за пръв път се опитва да погледне нещата от различна гледна точка върху случая. Филмът има 5 номинации „Оскар“, но попада в годината на Иняриту и неговия „Бърдмен“ – много лошо време да изкараш филм от ранга на „Фокскечър.“
С този филм приключва и биографията на Бенет Милър. Мисля, че вече ясно разбираш какво прави той с неговите ленти. Способен е да направи един филм по истинска история отчасти документален, без дава толкова лична визия, а по-скоро да остави на нас гледната точка. Точно като документален филм с тази разлика, че има по нещо красиво във всяко едно от тези бижута, които ни е представил до момента.
Ако си ценител на истинските истории, показани точно такива каквито са, то тогава тези три заглавия са точно за теб. Гледайки ги, може да откриеш скрития талант в сенките и неполучаващ достатъчно гласност човек, на име Бенет Милър.
⇒ Ако статията ти е допаднала, можеш да харесаш официалната ни страница и във Facebook: Melange, за да следиш за още актуални статии, рецензии и препоръки от света на киното!
Последвай ни и в Instagram!
