„Живи легенди“ на режисьора Ники Илиев се превърна в един от най-гледаните български филми у нас през 2014 година. Всеки българин би се радвал искрено на постиженията, които успява да достигне днес българското кино, в момент на криза, в епохата на глобализацията, но доколко този филм успява да задоволи зрителския интерес от страна на драматургия, сюжет и актьорска игра?
В главната роля Орлин Павлов – Павел, претърпява инцидент и получава частична амнезия, успявайки умело да пресъздаде мисленето и поведението на тинейджър. От друга страна, във филма прави впечатление желанието на режисьора да се доближи до американския модел на поведение и култура, но в отделни епизоди е пресилено и неестествено. Ако зрителят отиде без очаквания за това, което ще види, както и би искал да разпусне, то това е филмът, но ако трябва да бъде разглеждан като изкуство, филмовият критик ще набележи множество слабости. Дразнещо за зрителските сетива е непрекъснатото продуктово позициониране, слабата актьорска игра, конкретно на Саня Борисова-Илиева.
Безспорно идеята е интересна, но сюжетната линия не протича достатъчно убедително и достоверно. Като съществена слабост на филма бих откроила и липсата на характеристики на героите, което е от основно значение за драматургичната игра. Тук се задава въпросът кои са легендите? С какво тези герои са легендарни и биха могли да се нарекат такива? Със забавленията и безгрижното лято, или с провокативната поява на стриптизьорка в ролята на Яна Маринова.
Локациите, на които е заснет филмът, безспорно са красиви и помагат за общото възприемане, но филмът е реализиран изцяло с частни средства и, както вече се подчерта, с подкрепата на множество рекламодатели. Желанието за комични ситуации и оригиналност, често довежда до трагикомизъм във възприемането, когато е представено неубедително.
Драматично-сантименталният привкус на филма допада на масовата публика и се доближава до днешната съвременност, което го прави актуален и коментиран.