Българският документален филм “Живот почти прекрасен” на младия режисьор Светослав Драганов от 2013 година е копродукция с Белгия. Той е продължение на неговия първи филм от 2001 година “Животът е прекрасен, нали?”, разказващ за съдбата на Александър, едно от седемте деца от различни бащи на Лилия, с трудно детство и без големи перспективи в живота, мечтаещо за звездна кариера на майстор-фризьор.
Историята продължава и в “Живот почти прекрасен”, но тук герои са и неговите двама братя, също със сложни съдби, както и тяхната баба. Единствената прилика между тримата братя Александър, Божидар и Джеймс (Джими) е общото им второ име Лилиеви на покойната им майка – те са от различни бащи, а тяхната баба разказва пред камерата историята за трудния им живот и препятствията, поднесени им от съдбата.
В първата сцена на филма братята и баба им са на гробищата, пред паметника на починалата им майка Лили. Това е ключов момент за тях: различни, но обединени от общ момент и общи преживявания. Сближаването помежду им се оказва от съществено значение за тяхното бъдещо развитие и реализация. Основна е надеждата, която ги крепи в борбата с нелеката им съдба. По-нататък сюжетът се развива като паралелно преплетени истории. Проследено е как протича ежедневието им, но видяно през погледа и разказано от баба им.
Вторият по възраст брат Божидар се е оттеглил в манастир, отдавайки се на Бога, но в неговата изповед пред камерата разбираме, че това отдаване не е пълно, защото послушанието и правилното държание не са му съвсем присъщи.
Най-малкият Джеймс (Джими) е 25-годишен, бивш барман, правещ планове да замине в Белгия и да се ожени за своята приятелка. Той е мулат и коренно се различава, както визуално, така и в музикалния си вкус и в мисленето, от братята си. Безработен е, но се интересува от литература и чете, както и има амбицията да стане майстор-готвач като майка си.
Разказът на възрастната баба се отличава с непринуденост и естественост. Изборът на оператора тя да бъде снимана в близък план, с което е показана всяка изстрадана бръчка на лицето ѝ, подчертава нейното тежко битие и житейската ѝ драма. Тази героиня наподобява ролята на хроникьор, проследяващ събитията и съдбите на младите герои. Описанието на починалата ѝ дъщеря Лили като добър човек, но неуспешна майка поради незрялост, се допълва от наследената доброта на синовете.
Интересен режисьорски подход е паралелният монтаж, характеризиращ тримата братя, возейки се в различни коли и гледайки през прозореца, разсъждават за нещата от живота. Пътуването им може да се осмисли и като метафора на търсещата душа, пробиваща си път към намирането на собствено удовлетворение и място в социалната среда. Всеки от тях има собствен мироглед, но ги обединява любовта към живота и неумиращата надежда за по-добър шанс. Те не се предават и не обвиняват родителите си за неудачите си, а са им признателни, защото без тях те не биха съществували – човек не може да избира родителите си. Джими дори е простил на своя баща, че го е изоставил, доволен от живота си на този етап, не съжалява за нищо и продължава да следва своите амбиции смело. Бащата на Александър дори не го е признал, но въпреки всичко младежът не го осъжда.
Всеки от братята има своята несподелена любов, амбиция и порив към някого или нещо, трудни моменти и философски прозрения, до които достига чрез горчивия си опит. Те изповядват вярата си в един по-добър живот, който от „почти прекрасен“ да се превърне напълно в такъв, както и че ще намерят свои начини да се справят с него.
Към края на филма в дълъг кадър се появява отново възрастната им баба, която вече е изживяла дългия си живот, показана пред тиктакащия часовник, който внезапно просто спира. Образът на часовника носи множество смислови значения и буди различни асоциации. Чрез него зрителят “вижда” времето и си създава илюзията, че може да бъде негов господар, но се оказва, че човек му е изцяло подвластен. Часовникът спира за един човек, за да започне отначало да отброява нечий нов живот. В последната сцена на филма братята отново са на гробищата, но този път на погребението на своята баба. По този начин се оформя кръговата композиция на филма, така както животът започва и свършва в необратим кръговрат.