Червено, твърде червено – завръщането на червените призраци от миналото и едно на пръв поглед безобидно разследване
България 2018 година. Много хора казват, че сме наникъде, в пропаст между комунизма и модерния капитализъм. Повечето възрастни хора изпитват носталгия, за младите, пък, онова, твърде червено време, е далечно, непознато, сиво и скучно.
В своя документален филм „Червено, твърде червено“ Божина Панайотова заема една необичайна позиция. Тя е млад човек, израснал в Западна Европа, който решава да се „рови“ в миналото на най-близките си хора, водена от предчувствието, че нещо не е наред.
Филмът се казва „Червено, твърде червено“, защото засяга един доста червен предмет на дискусия, заровен в близкото минало – агентите на Държавна сигурност и какво се случва в наши дни когато всеки, който има досие, може да го поиска и прочете. Още по-интересен е фактът за съществуващи досиета на хора, които нямат представа за това.
Признавам си, темата за ДС ми е далечна. Аз съм от онези хора, родени малко след падането на Берлинската стена, които са чували много разкази за комунизма и са гледали филми, но всичко остава в рамките на разказа и сухите факти. Дори твърдя, че ми е омръзнало от тази тема в българското кино. Филмът на Божина ме накара да се замисля, да попитам баба ми и дядо ми за „онова време“ и да си направя изводи, до които не съм стигала досега.
Огромният плюс на „Червено, твърде червено“ е чувството за хумор, примесено с тежката тема. Стилът на заснемане видео дневник – смесица от документи, снимки, записи, лични видеа, архив от протести, скайп разговори, както и записи с телефон и фотоапарат. Именно тази интерактивност прави филма толкова въздействащ, същевременно много модерен и иновативен.
Монтажът и звукът са перфектни. Дори смея да твърдя, че са най-силното оръжие на този документален филм.
Началото е на френски. Това изгражда лека дистанция у българския зрител и предполагам, че е търсен ефект. Обратното се случва за чуждестранната публика – чувстват филма близък, макар и да е за България. На френски е въвеждащата част, всичко по-нататък е на майчиния език на Божина. Тя е млада, свежа и енергична, но има фетиш към комунизма, нещо, което не е разпространено у българските й връстници.
Лентата е документална, но освен това представлява разследване, което вкарва филма в криминалния жанр. Божина се връща в България, за да разкрие червената тайна в семейството си. Това за нея започва като приключение, но се оказва, че е по-сериозно, отколкото предполага.
Божина си играе с червения цвят като метафора на комунизма, на кръвната връзка, но и на любовта и страстта. Тя използва червения цвят в цялата му сложност и това не остава незабелязано.
С много чувство за хумор са представени отношенията на девойката с родителите й, а френският й приятел представлява западния поглед върху събитията – леко объркан, но подкрепящ.
„Червено, твърде червено“ поставя въпроси, които са еднакво актуални както за живелите в България по време на комунизма, така и за родените след 1989 година, но и интересни за чуждестранния зрител. Неслучайно премиерата на филма беше тази година на фестивала „Берлинале“. В България гледахме „Червено, твърде червено“ в рамките на София Филм Фест.
Моят съвет е – идете на кино и вижте.
„Червено, твърде червено“ е пример за интерактивен документален филм, засягащ без да губи позитивизма си сериозни теми и обединяващ няколко поколения. Той е толкова непринуден и истински, защото всичко се случва в реално време и е изстрадано, а това определено си заслужава гледането.
⇒ Ако рецензията ти е допаднала, можеш да харесаш официалната ни страница и във Facebook: Melange, за да следиш за още актуални рецензии и препоръки. 🙂