Когато сложната любов се превърне в невъзможна
Казват, че любовта няма граници. Също така казват, че истинската любов побеждава всичко. Е, италианският режисьор Джузепе Торнаторе оборва тези твърдения във филма си от 2016 година „Кореспонденцията”.
Историята е проста – двама души с голяма разлика във възрастта се обичат. Тя е млада, той – възрастен. Тя е красива студентка, той – професор. Тя му се възхищава и става негова любовница. Не могат да бъдат постоянно заедно, тъй като мъжът не желае да изостави семейството си. Неговата любима няма нищо против да се срещат веднъж на няколко месеца, а през останалото време да си говорят по социалните мрежи. Модерна любовна история бихте казали?!
Обратът също е класически. Младата влюбена жена, изиграна убедително от Олга Кириленко, разбира, че любимият ѝ е починал. В същото време получава съобщение от него. Оказва се, че смъртта му далеч не е спонтанна, а той е решил да й спести мъката, подготвяйки множество видео съобщения, които тя да получава дълго след като любимият ѝ вече го няма.
Сюжетът, разказан по този начин, напомня прекалено много на филма „Послепис: Обичам те” и това според мен пречи на зрителите, които са запознати с лентата от 2007 година. Честно казано ако не беше комбинацията от Торнаторе, Джеръми Айрънс в главната роля, Енио Мориконе (музика) и красивата Кириленко, щях да спра филма. Заради прекрасния състав, реших да му дам шанс.
Джузепе Торнаторе е познат на зрителя с на първо място с филма „Ново кино Парадизо”, който освен едно обяснение в любов към киното, е и класика.
„Легенда за пианиста” вълнува, „Честа формалност” изненадва, „Малена” провокира, а „Най-добрата оферта” впечатлява с обратите си.
На фона на шедьоврите, които Торнаторе създава, „Кореспонденцията” няма шанс да изпъкне. Въпреки не особено оригиналния си сюжет, филмът засяга темата за болката от загубата. Чрез категоричната актьорска игра, добрия монтаж, пейзажите и музиката във филма, Торнаторе изгражда специфична меланхолия, която едва ли би оставила някого безразличен. Сцените създават тишина, но сами по себе си не са тихи. Оставят зрителя да се замисли, без да натрапват изводи.
Дали героят на Айрънс не е твърде егоистичен и не се тревожи, че изгората му ще забрави за него твърде бързо?
Прав ли е да удължава страданието ѝ?
Може би именно това е начинът, който ѝ помага да продължи напред?
Въпреки трагичността на историята, някъде в далечината прозира надежда, че и най-голямата болка може да бъде преодоляна. За щастие хепи ендът е оставен да се случи (или пък не) във въображението на зрителя, което е един от големите плюсове на филма.
Основният проблем е сценарият. Филм без основа и структура няма как да бъде спасен от екипа си, каквито и усилия да бъдат положени. През цялото време ми се искаше протагонистът, изигран от Айрънс да се окаже жив, да излезе някаква тайна наяве, да се промени монотонността. Не ме разбирайте погрешно – тишината във филма е красива. Просто не е достатъчна, за да удовлетвори зрителите напълно. Без да искам да бъда цинична, един от категоричните отговори, които „Кореспонденцията” ни дава, е причината за едиповите комплекси на протагонистката. Това определено не е нито ново, нито особено интересно.
„Кореспонденцията” е филм за безнадежността, който дава мъничко надежда без да я натрапва. Това за съжаление не стига тази драма да се нареди сред шедьоврите в творчеството на Торнаторе. Ако „Най-добрата оферта” е перла, която остава в съзнанието, то „Кореспонденцията” по-скоро е мелодрама, която бива забравена още на следващия ден.
Трейлъра на филма, може да видиш ТУК.
⇒ Ако този текст ти е допаднал, можеш да харесаш официалната ни страница и във Facebook: Melange и да следиш за още актуални рецензии.