В живота си всеки от нас поне веднъж се изправя пред труден избор. Съвременният свят, в който живеем, е изпълнен с много противоречия, но и с предразсъдъци, пречещи на обективното мислене, продиктувани от мнението на заобикалящите ни. От столетия насам репликата: „Какво ще си кажат хората?“ е валидна, но в различен аспект, а с годините дадено (едно и също) поведение се приема за морално или аморално.
В биографичната драма „Мари Кройер“ на режисьора Биле Аугуст, създадена по действителен случай, е засегната дълбока тема за размисъл. Във филма се разглежда животът на семейство Кройер – художници, избрали да се заселят в отдалечена част на Дания, но като повечето хора на изкуството те имат своите сериозни екзистенциални проблеми, върху които размишляват. .
Известният художник Педер Северин Кройер е пример за подражание от околните със сетивността в творбите си. Неговата изящно красива съпруга Мари (в изпълнение на Биргите Хьорт Сьоренсен) остава почти незабелязана с таланта си, принудена едновременно да служи като модел за рисуване на своя съпруг, да се грижи за него, но същевременно да бъде домакиня и грижовна майка на детето им Вибеке. Г-н Кройер има психично разстройство, пречещо на брака им, и постепенно водещо към провал. Това унищожава техните мечти, които на практика имат бъдеще, но поради независещи обстоятелства от един момент нататък се осуетяват. В очите на обществото тяхното семейство привидно изглежда хармонично и щастливо. Те са пример с дискретното си, достойно публично поведение, както и с благоприличието си, но в действителност зад тази показност отношенията им се определят от по-дълбоки и неподозирани мотиви.
Режисьорът Биле Аугуст е привърженик на литературните екранизации с драматичен характер, в които героите са изправени пред трудни дилеми и избори, а в конкретния филм по романа на Анастасия Арнолд се заформя заплетен любовен триъгълник. В основата му стои Мари Кройер, разкъсвана от противоречия за това кой е правилният избор за нея – да остане със своя съпруг, пропилявайки младостта и живота си, потапяйки се бавно и мъчително в неговата лудост, или да избере щастието си, изживявайки страстта, влюбвайки се в шведския композитор Хуго Алфвен. Пълноценна жена ли се чувства тази, която е предана само на семейството си? Отговорът би могъл да бъде еднозначен, но за Мари, надарена с толкова богат вътрешен свят, гамата от цветове в картините на съпруга ѝ е незначителна в сравнение с чувствата, които бушуват в нея. Колко цветове е възможно да съществуват в картината на живота и в душата на човека, какви са техните нюанси? Значим детайл за предстоящата драма е първият кадър на филма с г-жа Кройер, облечена в бяло с голяма шапка, наведена смирено надолу, а във финалните сцени е показана с черно облекло, със същия замислен поглед и шапка с голяма периферия, характерна за епохата, прикриваща лицето и страданията ѝ.
Въпреки емоционалната лабилност на художника, той осъзнава до известна степен състоянието си и своята обреченост. Опитът да убие собствената си съпруга издава неговата безпомощност, както и противоречие; от една страна, думите му към нея са:
Между нас зее пропаст
но в същото време и:
Никой няма да те обича и разбира колкото мен
Опитът да живеят в хармония, в приказка от картина, се оказва фикция, несъществуваща в действителността, където съзнанието не забравя за разстоянието помежду им. Междувременно лудостта на г-н Кройер достига върхов момент с агресията към собственото му дете и рисунката, на която вместо да нарисува жена си с Вибеке, часове наред позиращи на брега на морето, изобразява куче, а впоследствие третира дъщеря си като животно, унижавайки човешкото ѝ достойнство.
От друга страна, предупреждението на приятелката на Мари – Хени, относно Хуго, остава без резултат и тя, запленена от външността и омайващите му думи, забременява, раждайки момиченце. Съдбата не е на нейна страна и в крайна сметка се оказва, че „изкуството не е утеха“, а бъдещият ѝ любим заявява, че „трябва да бъде свободен“.
Според действащите в началото на 20-ти век датски закони, за „непорочния“ избор на героинята, избрала щастието си пред дълга, няма опрощение. Изключително прецизно внимание се обръща не само на историческата точност във филма, но и на визуалните детайли, особено важни за пресъздаването на епохата – костюмите, интериора и сцените навън.
Сюжетът се различава съществено с действителния живот на Мари, която си създава репутация на интериорен дизайнер, докато във филма краят е отворен и не се изяснява бъдещето на героинята. Взимайки на ръце бебето си, тя заминава, оставяйки Вибеке с думите: „Един нещастен човек не може да даде щастие на друг“. Филмът засяга проблеми от много различни сфери на живота, затова основателно би могъл да се нарече морално ангажиран със силно застъпен социален аспект. А фактите показват, че това да си известен, невинаги означава да си щастлив. В мотива за напускането на семейството и особено на детето разпознавам „Нора“ на Ибсен – очевидно става дума за утвърден архетипен сюжет в скандинавската литература.