„Посоки“ – когато само оптимистите останат в България
Неделя вечер. 20 часа. С приятели купуваме билети за филма „Посоки“ на Стефан Командарев. Отдавна чакам тази продукция и ми е много интересно какви ще са впечатленията ни след края на филма. Сядам в киното, облягам се на седалката и от началото до края на прожекцията не мога да се отпусна. Тялото реагира на напрежението във филма – от първия до последния кадър. И като заговорихме за кадри – „Посоки“ започва ударно, буквално гръмко.
Филмът на Стефан Командарев ни прави свидетели на историите на шестима таксиметрови шофьори, които пътуват из улиците на София, срещайки се ежедневно със суровата българска действителност.
„Посоки“ е сниман в документален стил, камерата се мести бързо и рязко, което създава усещането, че зрителят е главно действащо лице и пряко наблюдава събитията. Всяка отделна история е снимана в един дълъг кадър, т.н. one shot, похват, модерен в момента, но и доста въздействащ. Именно този начин на заснемане изкарва актьорските умения на показ, а в случая Командарев е подбрал един добър екип, който достоверно внушава емоциите на безизходица и безнадеждност чрез начина си на игра.
Стефан Командарев
Цялостната атмосфера е в сивата гама. Сцените са снимани предимно нощем или в мрачни зимни дни. Слънце не присъства и това е напълно разбираемо, съдейки по избрания сценарий. Времето е в унисон с настроенията, а това създава усещането, че адът е на земята и по-конкретно по софийските улици.
Жанрът на „Посоки“ може да бъде определен като „социален реализъм“. Бих го сравнила с италианския неореализъм, въпреки че актьорите са известни български имена, а не безизвестни хора. Особено много напомня на румънската Нова вълна, заради документалния стил на заснемане и темите, които засяга.
„Посоки“ беше селектиран в секцията „Особен поглед“ в Кан, което е огромно постижение за България. Идеята за особения поглед във филма е важна. Шестте разказани истории са тежки, хиперболизирани и болят. Разбирам хиперболата и тя е напълно уместна, а и действа наистина. Това, което ми липсваше, е загатването, оставянето на време за обмисляне. Сякаш всичко в „Посоки“ е директно казано и показано, толкова в прав текст и документално, както е и заснето. Липсваше ми лъч надежда в цялата изобразена бъркотия. Всяко зло е придружено от поне малко добро в живота. Именно затова смея да твърдя, че целта е да се създаде един малък ад на земята. Там, където соц. панелките, казината и непълнолетните проститутки са на почит.
Единствените наченки на светлина, дори и малко черен хумор, са при сцената на моста. Там за миг се прокрадва малко доброта, повторена от храненето на едно улично куче. Всички останали интеракции между двама персонажи (или между персонажа и съдбата), са маркирани единствено и само от безнадеждността.
Структурата и подредбата на самите истории е интересна и логична, композицията е затворена, а чрез новините и коментарите по радиото, се засилват логическите връзки. Самите протагонисти са обединени не само от това, че карат такси, а и от ударите, които животът им е нанесъл и белезите, които е оставил.
При дискусията с приятели след края на филма, достигнахме до предположението, че идеята да се покажат неволите на героите толкова ярко и ясно, е с цел да се удари шамар на зрителя. Злото е част от ежедневието в източноевропейската столица.
Интересното е, че „Посоки“ не депресира зрителя. По-скоро действа по модела – „Действителността е показана толкова ужасна, че чак е забавно“. Разбира се, това е субективна позиция.
Финалът на филма, освен че затваря композицията, за пръв и единствен път дава „въздух“ на зрителя и възможност той сам да интерпретира преминаващото такси преди финалните надписи.
Това, което не харесвам у новото българско кино, е повсеместният песимизъм. Въпреки това „Посоки“ събужда, дори кара да се погледне позитивното в България. В крайна сметка нищо не е само черно или само бяло. Животът е шарен. Ако тези, които са останали в България са оптимисти, то нека опитаме да погледнем от позитивната страна на нещата.
Липсва ми онова топло чувство, което „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ ми остави преди години. Пожелавам си (ни) още един позитивен филм на режисьора Стефан Командарев, все пак след черното, идва ред на бялото.
Иван Иванов
„Разбира се, това е субективна позиция.“
Не е ли всичко написано субективна позиция?
Авторката,
Мисля, че би било редно ра развивате повече идеите и темите, които подхващате.
„Интересното е, че „Посоки“ не депресира зрителя. По-скоро действа по модела – „Действителността е показана толкова ужасна, че чак е забавно“. Разбира се, това е субективна позиция.“
Какво имате предвид, когато казвате „депресира зрителя“?
Трябва ли да депресира зрителя? Депресията е клинично състояние и едва ли филм има за цел да постигне такова състояние, по-скоро да предизвика емоция. която можете да класифицирате като негативна, тъга или нещо такова… Защо не развиете идеята за „депресирането“, като го обясните?