Добре дошли във филмовия свят на проф. Людмил Димитров. В него ще разберете любопитни неща за киното, театъра, литературата, както и ще имате възможността да се запознаете отблизо с човек, от когото има какво да научите. Освен преподавател, филолог, литературовед, той е и първият български преводач, получил най-престижната награда за превод в Словения. Каквото и да кажем за него, ще бъде малко, затова се потопете в неговото откровено интервю пред Melange.
Проф. Димитров, Вие получихте най-престижната награда за превод в Словения и сте първият български преводач, който я получава. Какво е чувството?
Необичайно и дори леко объркващо. Не съм свикнал да получавам награди и почти нямам – на пръсти се броят; дори не бих ги нарекъл точно награди, а някакви поощрения, дипломи – „грамоти“. Имам една, която ценя – връчи ми я Председателката на Пушкиновата комисия при Руската академия на науките, акад. Наталия Михайлова, за превода на поемата „Опасният съсед“ от Василий Пушкин, чичото на А. С. Пушкин. Никога не работя със съзнанието, че онова, което правя, заслужава награда и трябва да бъде отличено. Камо ли да предприемам някаква логистика, „подработване“, както се изрази един колега, за да се добера до „статуетка“ и, попадайки във фокуса на прожекторите, от „господин никой“ да стана „господин за един ден“. Имам сериозни резерви към наградите на всички равнища, понякога дори изпитвам досада, да не кажа апатия – заради обезсмислянето им и все по-видимото им формализиране. Това е голяма тема, болезнена. Нещо, което по замисъл би трябвало да стимулира, да насочва вниманието към стойностен артефакт, да бъде пример за висок професионализъм и можене с потенциал да се превърне в духовен капитал, се изражда от нагласени или направо некомпетентни журита и от формирането на лобита / групи (по-точно казано мераклии) за получаване на тези номинации и призове – порочен кръг от хора със съмнителни възможности и постижения, които все по-неуморно се опитват да убедят обществото, че са каймакът на нацията. И обратно – дори да бъде наградено нещо качествено в театъра, в литературата, в киното, от това сякаш нищо не следва за авторите му. Същата безперспективност, както и дотогава.
Аз последен научих, че ме награждават. Митя Чандър, писател и издател, мой приятел, ми честити във фейсбук. Питах го за какво. Абсурдна ситуация! Той ми препрати съобщението, излязло същия ден в официоза „Дело“ в Любляна и успя да ме изненада сериозно. Нямах представа, че кандидатурата ми е била обсъждана, и досега не зная кой ме е предложил. Същата вечер пак по мейла получих официално съобщение за решението от управителния съвет на Съюза на преводачите: било взето единодушно. Честно Ви признавам, за мой срам, не знаех и каква е тази награда. После – по вниманието, което ми оказаха колегите и медиите в Словения – си дадох сметка, че ми е присъдено нещо доста престижно, седнах и се информирах подробно. Казва се „Лавринова награда“ и е на името на полиглота Янко Лаврин, поет, преводач и историк. Връчва се от 2003 година за високи постижения в превода на словенска литература на чужд език и аз съм петнайсетият ѝ носител. Но понеже ме питате за чувството. Много ме поласка фактът, че са ме оценили колегите литературни преводачи. Когато те признят хора, правещи същото, вещи в твоята област, „конкуренция“, така да се каже, е наистина радващо. Още повече, че се озовах в доста престижна компания и, да, единственият българин съм. У нас дейността ми минава ако не точно незабелязано, то със сигурност не и откроено. Нищо ново. Не го казвам като оплакване. Просто нашият контекст не ме припознава като принадлежен към никой кръг и тази е основната причина за мълчанието. Но неприсъединяването към едни или други „концепти“, „платформи“, „модели“, тем паче „дискурси“ (🙂) е мой съзнателен избор, на който много държа. Наградите не ме вълнуват, вълнува ме изкуството.
Като филолог, с афинитет към литературата, не мога да не попитам коя е любимата Ви филмова адаптация по книга?
Отговарям веднага: „Ромео и Жулиета“ на Франко Дзефирели от 1968 г., макар произведението да не е точно „книга“. Този филм е мой връстник – започнат е да се снима в годината, в която съм роден, но не това е причината да го харесвам толкова. Случи се така, че го гледах в пети клас (12-годишен) – изтъркано черно-бяло копие в едно занемарено кино – и той промени живота ми завинаги. Нека не Ви звучи патетично и крайно. Това беше първата ми съзнателна среща с голямото изкуство, изискано, завършено, въздействащо, разкриващо живота като любов и поднесено по безупречен естетически начин. Красота! Филмът предизвика химическа реакция в мен, взрив, преобразува ме, зарази ме, стана образец за твърде много неща, които дълги години анализирах детайл по детайл, и изгради моята екзистенциална система, вдъхна ми, по-скоро стимулира проявленията на вътрешния ми живот. Дзефирели ме срещна с Шекспир. Каквото бях чел от приключенските романи и книгите „за деца и юноши“, които палеха връстниците ми, приключи в този момент. От тук нататък попаднах в друга вселена, смени се кодът ми на общуване, на припознаване на онези, с които бих искал да съм приятел. Изчетох целия Шекспир и никога вече не се върнах „назад“. Нали разбирате какво значи твоя отправна точка да бъде Шекспир, да навлезеш в космоса му и той да те допусне! – начисто, без идеологическите кастрации при преподаването му. Включително и в любовта. За първи път я усетих като посвещение (то си беше инициация) и по-късно не ме съблазняваха обичайните тинейджърски „подвизи“, евтините завоевания. Исках да ми се случи нещо толкова истинско като „там“.
А има ли заглавие на филм, чиято екранизация е успяла да Ви впечатли повече от самата книга?
Хм, коварен въпрос. Не бива да се протипоставят екранизациите на литературните първоизточници. Защото са произведения, възникнали в регистрите на два вида изкуство, имат несъответстващи си цели, предназначение, попадат в различни контексти. И всяко е самостоятелно, със своя автономна художествена стойност. Често отделни моменти от текста трудно се предават на екрана, но и акценти в киноповествованието понякога те карат по съвсем друг начин да преоткриеш текста, дори да му се възхитиш. Екранизацията е интерпретация, тя е посредник между зрителя и текста. Затова е най-добре да се възприемат като две независими творби. Същото се отнася и за театралния спектакъл. Да не забравяме, че немалко филми се правят по пиеси. Никога не ми омръзва да гледам постановки и екранизации по Чехов например, защото всяка води в различна посока от онова, до което аз съм достигнал и разбрал при четенето и анализирането на „Чайка“, да речем. Има умни постановки, иновативни, оригинални, има и просто нескопосано сценично четене на текста с елементарен мизансцен (разиграване); виждаш подготвени, мислили, съпреживели проблемите на пиесата режисьори и самонадеяни, опитващи се да те впечатлят с външни ефекти, но немощни. Иван Добчев в своя спектакъл в „Сфумато“ е разказал „Бесове“ по-ясно от Достоевски, без това да омаловажава романа, нито да го отменя. Добчев просто е представил своята истина за този сюжет, концептуализирал я е и тя ми е по-близка, ако щете и по-убедителна от оригиналната, колкото и да ценя самия роман. В края на 80-те имаше засилен интерес, някакво връщане към „Опасни връзки“ на Шодерло дьо Лакло. Почти по едно и също време екранизации на този текст снимат Стивън Фриърс и Милош Форман. Филмът на Фриърс излезе през 1988 г. и у нас бе показан веднага на току-що създадената „Киномания“ (тогава се казваше все още „Кинопанорама“), а „Валмон“ на Форман се появи в края на 1989-та, но в България официално го видяхме много по-късно, макар че можеше да се намери на видео сравнително лесно. Наблюдаваш два коренно различни подхода, умни, всеки защитаващ позициите си спрямо случващото се. Но Фриърс, колкото и да е предан на текста, не успява да го надскочи, да отиде отвъд конкретните му сюжетни ходове и заложби. Форман стига до много далеч, буквално пренаписва историята, оставяйки я същата. И неговият ракурс към образите и отношенията ми е по-приемлив, макар че актьорите при Фриърс в онзи момент бяха звезди: Глен Клоус, Джон Малкович, Мишел Пфайфър, Ума Търман…, а Форман бе предпочел талантливи, но все още неизвестни изпълнителни с потенциал да станат звезди. И те станаха: особено Анет Бенинг и Колин Фърт.
Та, няма филм, впечатлил ме повече (като такъв) от книга (като такава). Има интерпретации, гледни точки, които ми допадат, или пък концепции, обясняващи актуалния контекст през историите, нерядко отдалечени пространствено и времево с няколко века. Ценя особено спектакли и филми, които, без да променят текста, успяват да го адаптират за тук-и-сега и да извлекат съвсем неочакван смисъл. Изначален е текстът. Всяко друго произведение, основано на него, винаги е версия.
Спомняте ли си момента, в който се запалихте по киното?
Киното е неизменна част от моето детство и от детството на нашите поколения – родените през 60-те и 70-те години. Ходенето на кино, както и на театър, посещението на библиотеки, музеи, изложби и т. н. не е вроден инстинкт, а придобит културен навик – приучваш се с времето и то ти се превръща в необходимост, както четенето. Като малък много обичах да си прожектирам филмчета – имаше едни апаратчета, към които продаваха ленти позитив с някаква приказка с текст отдолу и това беше страхотна атракция – бях натрупал над 100 филмчета и събирах махалата у нас на „кино“. Но като ме питате дали си спомням – конкретен момент със сигурност не, но помня един „процес“. През 70-те и 80-те години на миналия век „забраняваха“ филми до 14 и съответно до 16 години. Те, естествено, винаги страшно ни привличаха, но в случая не говоря за „касовите“, в които една по-страстна целувка или надзъртането на камерата по-отблизо и дълбоко в женско деколте например вече беше причина да е „неподходящ“ за младежта според блюстителите на соцморала. Ако сте гледали „Ново кино „Парадизо“ на Джузепе Торнаторе, знаете за какво говоря – там в ролята на „партийния“ цензор влизаше свещеникът. Става дума за нещо далеч по-стойностно. Тъкмо тогава – през седемдесетте – получи популярност така нареченото „Студийно кино“. Стойностни филми за тесен кръг от професионалисти и ценители. В София те се излъчваха в кино „Витоша“ – същото помещение, където днес е книжарница „Хеликон“ на ъгъла с „Патриарха“. И доста от тях бяха „забранени“. Там за първи път видях филми на Уди Алън, на Сидни Лъмет, на Фасбиндер, Вернер Херцог, на Бергман, Антониони. Показаха знаменития „Чарли“ на Ралф Нелсън от 1968, „Преследването“ на Артър Пен от 1968, „Плешивото куче“ на Дьорди Сомяш от 1981, „Балада за Нараяма“ на Сьохей Имамура от 1983… Това формира алтернативното ми мислене. Студийното кино беше оазис за висококачествени филми и те не събираха огромна публика, но култивираха вкус – ходеха да ги гледат хора не само с високи критерии за изкуство, но и с невероятна самовзискателност, изискани, търсещи. Но понеже се прожектираха късно, имаше риск на връщане – след 22 часа – да ни спипат дежурни учители за неспазване на вечерния час и да ни накажат. Та се криехме и се оглеждахме – беше си приключение. По-късно, като студент, често ходех на кинолекторията в 65-та аудитория на СУ, организирана съвместно с Националната филмотека, където също се показваха невероятни филми. Там за първи път гледах нецензурираната версия на „Сатирикон“ на Фелини, „Забриски пойнт“ на Антониони, някои по-неудобни филми на Хичкок (заради политически намеци в тях срещу комунизма) – и доста други. Много е важно да се ходи на кино, да се съпреживява филмът в ситуация на заедност, да усещаш реакцията на зрителите и да се коригираш по нея; тъй като дори едно спонтанно раздвижване или пък смях в залата вече е оценка, анализ.
Хората, които Ви познават, се питат как успявате да съчетавате преподаването, научната дейност, киното, личния живот и да намирате време за всичко? Споделете с читателите ни Вашата рецепта за успех.
И аз това се питам. „Рецептата“, доколкото следвам такава, е известна от памтивека и е типично българска. Тя се побира във фразата: луд умора няма. 🙂
Имате дългогодишен опит в преподаването на руска класическа литература в СУ „Св, Климент Охридски“. Като Ваш студент от магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“ имах удоволствието да ми преподавате „Руската литературна класика в киното: принципи на екранна адаптация“. В този ред на мисли, коя е Вашата любима филмова класика?
Ако говорим за определена национална кинематография, нямам любима. Но обичам етапните филми – тези, които са повлияли на цели поколения с естетиката и посланията си и са се превърнали в стъпала за по-нататъшното развитие на киното като изкуство. Това са кинотворби без възраст – те са метафорични и всеки път все по-сугестивни; както подобава на класика, имат способността да се актуализират във всеки контекст, да звучат съвременно. И една от причините за успеха им е, че не са услужливи към никакви злободневни идеологии и политически забежки, макар да интерпретират и такива проблеми. Но винаги успяват да стигнат до обобщения, неимоверно надхвърлящи конкретиката. Не се включват, с други думи, в мейнстрийма като негови манипулативни пропагандатори. Иначе от всички периоди на киното имам любими филми, които мога да гледам винаги.
От няколко години преподавате в Любляна. Предполагам, че сте почитател и на словенското кино?
Ситуацията около словенското кино е сложна. Това е кинематография, много силно тласната в развитието си след Втората световна война, когато страната е част от СФРЮ. Но има нещо важно, което ние не знаем по простата причина, че в този период помежду ни минаваше така наречената малка „желязна завеса“: на всичко, достъпно за нас от тяхната култура – официално и неофициално, понеже гледахме незаконно телевизия Белград, викахме „сръбско“, не правехме разлика между различните националности и особеностите им. А извън общото филмово наследство, което днес бихме определили като копродукции (главно партизански филми с главен герой Тито, дори Ричард Бъртън го превъплъщава в една „сага“ от съпротивата), всяка от съответните кинематографии – словенска, хърватска, сръбска и т. н. са развивани като автономни – снимали са на своя език, не на общия сърбохърватски, който днес на практика не съществува. Много късно, вече след като отидох в Словения, си дадох сметка, че в онова време съм гледал и словенски филм, пуснат по нашите екрани – „Щастие на верижка“ – детска история за едно намерено куче – без да знам, че е бил словенски. А днес съм много добър приятел с изпълнителката на главната роля в този филм, актрисата Весна Йевникар. И когато веднъж ѝ казах, че съм я гледал като „малка“, тя също много се изненада, че в България „Щастие на верижка“ е бил разпространяван. Все едно, словенското кино има свой облик, то е създало класически творби, немалко от тях са наистина стойностни и в най-хубавия смисъл на думата експериментални. Любимият ми е „Танц в дъжда“ – черно-бял от 1961 г. на режисьора Бощян Хладник, определян е като първия словенски филм ноар. Но и той, и останалата им кинокласика са напълно непознати у нас. Едно заради спецификата им, друго заради хегемонията на сърбите – ако е имало възможност културен продукт от Югославия да проникне у нас: книга, филм, музика, обикновено е лансиран сръбски, на второ място хърватски и почти никога словенски, босненски или македонски. Днес дереджето на словенското кино е като това на нашето – снимат се някакви неща, обикновено с чужди пари, показват се тук-там, толкова. През последните десетина години се появиха и по-читави филми, но ненадхвърлящи средностатистическото равнище. Доколкото обаче в Словения от време на време се показват и нови български филми, основно на фестивали, ми прави впечатление нещо, което у нас може и да не се забелязва толкова остро, тъй като погледът отвън е винаги значително по-чувствителен. Очевидно има стереотипи, които през киното трябва да се затвърждават, да не се излиза от тях – това е глобална тактика. Главният спонсор, западен и влиятелен, налага и правила. За тях невинаги се усещаме. В нашите филми обикновено се повтарят няколко „хватки“: най-силно натрапващите се са грозотията и мизерията („най-бедната страна в ЕС“ се превърва в нещо като мантра). Откъде и защо толкова грозни места се избират за снимки, разгрозени (ако има такава дума като антоним на „разкрасени“) актьори, не ми е ясно. Няма никакво противопоставяне и чувство за достойнство, напротив, сякаш излъчваме мазохистично самодоволство да демонстрираме именно ъндърграунда и посредствеността си, каквито има и навсякъде другаде. Показва се непременно тъмната страна на действителността ни – очукани хора, бит, пиянство, дрога, задължителен, но груб секс, лош каруцарски език, полуизмислени истории – само донякъде, натегнати, самоцелни, неубедителни. За Словения стереотипите са други – самоубийства, инцеста, проституция, пиянство… Да, ама неотдавна ходих в една от прибалтийските републики: майко мила! Съветизъм до дупка, стари, отдавна отпаднали и изживени у нас нрави, изразяване, менталност, поведение. Да сте чули някога нещо лошо за Прибалтика? За тях се поддържат светли идеи и внушения, ние сме лошите и непоправимите – престъпници, трафиканти, незначителни (наскоро в нескрито антибългарско предаване по руската телевизия ни нарекоха треторазредни) нищожества; те са проспериращи.
Но да оставя настрана тези мрачни разсъждения. В Словения театърът е на много по-високо равнище от киното. Словенският театър е водещ в региона – по-силен е и от хърватския, и от австрийския, и от унгарския, да не говорим за италианския, който е срамно изостанал. В дупка в момента е и сръбският.
Когато се прибирате в България, остава ли Ви време за кино? Как наваксвате с новите филми?
Ако говорим за българските, честно си признавам, не наваксвам. Но по-жалкото е, че изгубих желание да следя всичко ново от нашето кино. Нито един сериал от най-нашумелите не съм проследил – и кадър дори не съм гледал (по обективни причини). Не смятам, че съм направил фатален пропуск. Едва ли биха ме обогатили. По-скоро, като си идвам, винаги ходя на театър. Какво се случва на сцената ми е далеч по-интересно от това какво става на екрана. Не защото имам някакъв „зъб“ на киното ни. Просто филмите могат да се видят и след години и ще си бъдат същите. Театърът е преходно изкуство, той си струва да бъде следен в реално време.
Има ли филм, който искате да гледате отдавна, но все го отлагате?
Десетки такива филми има. Подредил съм ги в списък и чакат. Въпросът не е, че не намирам време. Но предпочитам да ги гледам с подходяща нагласа. А когато съм страшно преуморен – най-честото ми състояние, или имам някакъв промеждутък, в който няма да успея да изгледам целия филм, въобще не предприемам нищо, а пак отлагам.
Какво е мнението Ви за родното ни кино? Има ли то потенциал, според Вас?
Частично отговорих. Потенциал определено има, защото разполагаме с подготвени хора, професионалисти във всяка сфера от процеса на правене на кино. Пък и традиция съществува – има, да не кажа голяма дума, поне (поне!) двайсетина български филма, с които може да се гордее всяка национална кинематография – те са част от световното кинонаследство: игрални, анимационни, документални. Тревожното е, че сякаш се скъса пъпната връв между правеното преди 1989 г. и след това. Приемственост не усещам, липсва облагородяващата „цитатност“, реминисцентност. Спомнете си колко успешни комедии имаме – и то не само сравнително късните (с Тодор Колев); още от „Хитър Петър“ като се тръгне, жанрът е поддържан с вещина и усет. Това е труден жанр. Припомнете ми някоя струваща си комедия, направена след 1990-та. Не се сещам. Подражава се на чужди образци, но контекстът е друг и изпълнението е друго – веднага се вижда, че подобен подход увисва. После, в киното също се настаниха – направо го превзеха – лобита, бизнесмени, за които то е източник на сериозни доходи; самите филми са последна грижа. Отговорно твърдя, че ако през тоталитаризма някое изкуство се държеше опозиционно, това бе именно киното. Не литературата, тя беше верноподаническа – там малкото несъобразяващи се с комунистическите „повели“ текстове не се осмелиха да говорят напълно открито срещу режима. Докато в киното има и цели филми, и сцени от филми, които са наистина великолепни в находчивостта си да покажат недъзите на соца. И някои от тях са правени дори от партийни членове. В литературата правоверните творби потиснаха чепатите. В киното се запомниха съпротивяващите се филми, не идеологическите. В същата година, когато излиза „Козият рог“ на Методи Андонов (1972), на кинофестивала във Варна е награден номенклатурният „Наковалня или чук“ за вожда Димѝтров на Христо Христов. Кой днес помни „Наковалня или чук“?
Представете си, че имате възможността да заснемете филм в България, каква ще е тематиката, която бихте избрали?
Не бих заснел, тъй като нямам компетентности на кинорежисьор. Но бих направил с удоволствие сценарий за филм, разкриващ словенското битие на Багряна. Преди няколко години със съпругата ми написахме книгата „Багряна и Словения“, в която има най-малко десет завладяващи сюжета и всички са достоверни, потвърдени документално: и любовни, и литературни, и политически. Багряна никога не е била обект на киното ни, а е световна поетеса и изключителна личност, тенденциозно охулена у нас, и ние като потомци ѝ дължим реабилитация.
Имахте ли филмов фаворит, който трябваше да спечели Оскара тази година?
Тук се връщаме към първия въпрос, за наградите. „Оскарите“ също отдавна не ме вълнуват. Имам чувството, че се връчват само за да се проведе финалното шоу и за пореден път да се вдигне шум и суетната истерия да захрани жълтата преса за известно време. Не изгледах предварително всички номирани филми, но от тези, които видях, категорично не харесах „Трите билборда“. А „Формата на водата“ не го и догледах. Макдона, който е известен у нас – играни са и се играят в момента няколко негови пиеси, обикновено има един проблем, който се повтаря винаги. Много силно обмисля началото, „хваща“ те (класическата схема на завръзката) и неочаквано започва да буксува, не знае какво да прави и „изоставя“ всичко. Финалът идва само защото е абсолютна необходимост – и то като тотално разпадане. В „Билбордовете“ видяхме същото. Историята свърши към 20-тата минута и следваха импровизирани кухи ходове, сякаш привнесени от други филми, от съвсем различни сюжети – с несъвпадаща логика спрямо основния. Не харесах и силно претенциозния, но банален и спекулативен „Нелюбов“ като претендент за чуждоезичен „Оскар“. Знам, че у нас той има луди фенове. Въобще Звягинцев е издигнат в култ в България. Такива феномени не са редки. Има ги и в театъра, и в литературата, дори в литературознанието. Не споря с тях, изказвам личното си мнение. Тъй като познавам Русия, твърдя, че в „Нелюбов“ най-достоверно от всичко бе представен битът.
