Помня запознанството си с Ангел и Здравко. Тогава живеех в Германия, но следях с интерес фестивалите, които те организират. Реших да им пиша основно, за да попитам как стои въпросът с развитието на киното в България. Не само, че ми отговориха, ами се оказа, че скоро ще посещават Берлин. И така, след известно време се срещнахме на по чай в Берлин. Първите ми впечатления бяха изключително позитивни – двама усмихнати млади човека, които веднага почувствах все едно се познаваме отдавна. Тогава не предполагах, че само година по-късно ще ги засичам по филмови фестивали в София, а сега дойде моментът и да си поговорим за любовта им към киното.
Ангел и Здравко са основатели и организатори на ежегодните фестивали за кино от Близкия Изток и Северна Африка – МЕНАР, за документално кино – Sofia Biting Docs, както и „Северно сияние“ – филми от Скандинавия и Прибалтика. Идеята на тяхното сдружение „Позор“ е представяне на различното кино в България.
Решихме да им зададем няколко въпроса за кино (и не само):
Разкажете накратко как и кога се влюбихте в киното?
3: От много малък ходя редовно на кино – първо с нашите, след това с тайфата от квартала, а по-късно често и сам, защото рядко се намира някой, който да издържа 3 или 4 последователни прожекции. Днес по-скоро киното е работа и в много редки случаи удоволствие.
А: Всъщност аз гледам голяма част от филмите заради езика и превода. Не бих казал, че съм влюбен в киното, нямам нищо против да изгледам някой хубав филм за удоволствие, но напоследък ми се случва все по-рядко.
А как взехте решението да запознавате българската публика с независимото кино?
Началото беше ударно и много провокативно, с филма „Без ограничения” (Districted), омнибус, който включва кратки новели на арт икони като Марина Абрамович, Гаспар Ное, Лари Кларк и Матю Барни. Не можахме да повярваме, докато гледахме как опашката се извива извън киното. И тогава решихме, че има зрители и за независимо кино. После се оказа, че просто сме направили точен избор за началото и всъщност да разпространяваш филми на непознати режисьори и с непознати актьори съвсем не е печеливша карта у нас. Но ние се заинатихме и въпреки многото провали, с годините си изградихме метод на работа и си създадохме наша публика.
Заслужаваше ли си? Оценява ли българинът независимото кино?
След повече от 10 години из родните киносалони може да потвърдим, че има публика и за различното кино. Най-много се радваме, когато си изберем някой филм, който не предполага масово посещение и положим страхотни усилия, за да стигне до възможно най-много хора. И като се получи сме страшно удовлетворени. Сещаме се за турския филм „Пес” от програмата на MENAR, още докато го превеждахме се зарекохме, че ще направим всичко възможно това да е един от най-гледаните филми на фестивала. И наистина резултатите накрая бяха само разпродадени зали. В повечето случаи трябва да насочиш хората към дадено заглавие, друг е въпросът, че преди това трябва да си спечелил доверието им, за да те послушат, когато им препоръчаш филм.
Какво мислите за българското кино?
Опитваме се да гледаме почти всички български филми, които излизат по екраните. Нямаме големи очаквания, затова и не сме много разочаровани. Ще споменем двата ни любими филма от последните няколко години – „Урок” и „Слава”.
Освен киномани, вие сте и неуморни пътешественици. Коя е любимата ви дестинация?
Когато пътуваш постоянно е трудно да се спреш на едно конкретно място. Водещият мотив да изберем някоя страна е топлината. Никак не обичаме да ни е студено. Затова мине ли MENAR в края на януари заминаваме някъде на топло. Скандинавия и Прибалтика сме ги обикаляли през лятото, защото не искаме и да си помислим какво ще е там зимно време. Между другото прибалтийските държави са ни сред любимите в Европа – спокойствие, чистота и природа – идеално място за почивка. Иначе харесваме и мръсните индийски улици, красивите храмове в Иран и Узбекистан, уличната храна в Тайланд и Виетнам, бърборливите латиноамериканци и неспиращия хаос в мароканските медини.
Интересна случка, свързана с кино в чужбина?
Често ходим на кино, когато сме в чужбина. Най-запомнящият се случай е от едно кино в Джайпур. Влизаме да гледаме „Шивая” в ранен следобед, при което се оказва, че салонът с около хиляда места е пълен. Започва филмът и още с появата на имената на актьорите на екрана в салона се започват едни бурни аплодисменти и ръкопляскания. Оказва се, че филмът е заснет в България и на места си говорят на български, но субтитри няма и ние бяхме единствените, които разбираха какво точно става. По средата на прожекцията има пауза, в която всички отиват да си вземат храна и втората половина от филма вече го гледаш като в кухня, защото отвсякъде се носят аромати на манджи. Появи ли се малко плът на екрана, всички веднага скачат и се започват ръкопляскания и подсвирквания. Много емоционална прожекция беше, още няколко пъти сме ходили на кино в Индия, но на втора такава прожекция не сме попадали.
Защо избирате винаги да се връщате в България?
Ние много си харесваме България и никога не сме си и помисляли да не живеем тук. И колкото повече обикаляме това чувство все повече се засилва.
Има ли нещо, което искате да кажете на българския зрител?
Ще ни се зрителите да експериментират повече с непознати имена и кинематографии. На MENAR се опитваме да показваме филми от напълно непознати региони, понякога се получава. Вече няколко години включваме Централна Азия като част от фестивалната селекция и на последното издание се оформи едно ядро зрители, които си следяха точно тези филми. В такива случаи сме доволни, когато сме показали нещо ново и хората са го оценили.
Какви изненади подготвяте в момента?
В момента сме се отдали изцяло на предстоящото издание на Sofia Biting Docs, което съдейки по огромния брой продадени предварително билети ще трябва да е доста успешно. Ако всичко върви, както е тръгнало, това ще е голям успех за нас, защото този фестивал трудно намери своята публика. Когато фестивалът се появи, хората не бяха свикнали да ходят на кино, за да гледат документални филми. С годините публиката много бавно нарастваше. А сега вече прожекцията, с която ще открием – „Пътят на Сантяго: Пътешествие на духа”, е почти разпродадена, което ни води на мисълта, че и документалното кино вече има своята публика, която иска да гледа филмите на кино.
Откъде намирате сили винаги да бъдете толкова позитивно настроени към живота?
Като погледнеш наоколо голяма част от хората са забързани и вглъбени в себе си, обаче като им се усмихнеш и на тях сякаш им става неудобно и също се усмихват. Много рядко споделяме проблемите си с околните, защото не искаме да натоварваме никого. Гледаме на живота с усмивка и се надяваме тя да е заразна.
